В човешкия живот има много моменти, които са преломни. Не за тях искам да говоря сега. Но определено има едни други, които всеки път са свързани с преминаване на някоя затворена врата. Обикновено се казва, че когато една врата се затваря, се отварят няколко други. И това идва да покаже положителната настройка на отделния индивид и на надеждата, която последна ни напуска.

Новороденото бива посрещнато от семейството си на ръцете на майката, излизаща от вратата на родилното отделение. После прекрачваме прага на детската градина, след нея на училището, на университета и ако не междувременно, то неминуемо след това преминаваме през вратата на новия ни дом, след като сме се врекли във вечна вярност към човека на живота ни. И така стигаме до момента, в който почукваме и на вратата на този управител, който ще ни гласува доверие за бъдеща кариера и доказване в професионално отношение.

Професията ми е такава, че е позоционирана в близост до кабинета на управителя. И с годините опознавах значението й безброй пъти отново и отново. В крайна сметка съвсем наскоро ми проблесна идеята на тази статия.

Вратата на шефа принципно може да предизвика само два вида емоции и те несъмнено са противоположни по своя характер и са взаимно отричащи се – одобрение и недоволство, порицание и похвала, уволнение или повишение. Виждала съм толкова физиономии на хора, влизащи или излизащи през тази врата, че ако ги бях снимала, може би щях да имам най-богатата колекция от изражения на всякакви хора.

Имаше време в професионалния ми живот, когато всеки път преди да вляза при шефа премислях и претръпвах. Сега не е така. Тогава виждах едва ли не заплаха в изказването „Шефът те вика”, отправено към всеки, но сега опитът ме е научил, че в това няма нищо страшно. Има, разбира се, много случаи, в които наблюдавам хората на влизане, след като са били извикани именно с онази реплика. Понякога са самоуверени, идвайки донякъде и по собствено желание, но често са изплашени, объркани и несигурни в това, какво ги очаква от другата страна. Докато пиша, ми иде да се разсмея, защото описанието, направено току що подхожда едва ли не на „порта към отвъдното”, а това си е само една врата – вратата на шефа!

Имам любима сцена в този филм. Това е моментът с повишенията. Особено във фирмите, където управителят предпочита неформално да подходи към този случай и решава сам да подаде листа с добрата новина на съответния служител. Сценката е зашеметяваща. След „Шефът те вика!”, което е довело поне малко до размисъл човека, краткото изчакване пред вратата и тайнствения момент в кабинета идва една такава лъчезарна физиономия, която струва повече от всичко. Само този, който го е виждал, може да разбере, какво е да съпреживееш радостта от оценката на работата си и на потупването по рамото, изразено с подписана заповед за повишение! Обичам да виждам такива хора, защото те ме зареждат с енергия – по-положителна от едночасов масаж с камъни от Мъртво море дори!

Има една поговорка, която казва, че „колкото по-далеч от началника, толкова по-добре, понеже иначе той можел да ти намери работа.” Колкото и да е смешнно на пръв поглед, това изказване, останало като сентенция, издава психиката на хората по отношение на висшестоящия.

Сигурно няма нужда да се провежда анкета, по какъв повод предпочитат служителите да бъдат викани при шефа си, за да кажат всички, че всеки път очакват повишение. И все пак е хубаво да се помни, че „такова нещо като безплатен обяд няма” и повишението следва по-високи показатели в работата.

Аз лично обичам да наблюдавам хората и характерите, които чакат пред нея или излизат от вратата на шефа. Всеки път картината е различна и се чувствам сякаш препрочитам позната книга и откривам пропусната страница.

Там където свършва ада, започва кабинета на шефа :-P
-----
Интересен постинг :)

знаеш ли-споделям разсъжденията и наблюденията ти.Отношението на шефа към нас обикновено е правопропорционално на нашето отношение към служебните ни задължения.С редки изключения, естествено, които предимно са от личен характер

Когато наблюдавам вратата на шефа????
Наложницата-колежка излиза с кламерче заплетено в косата....кой знае как е попаднало там!
Клюкаря-колега излиза със злорадо самодоволство, потривайки ръце!
Натопения колега влиза с изражение на предстоящо заколение, и излиза като наакан и се чуди от къде му е дошло!
Ако стоим и наблюдаваме една врата-шефската, не ни трябва да гледаме сапунени сериали...всичко си е реалност!