Здрасти,

понеже отдавна не си ми писала, реших аз да ти драсна пет реда. Как си? Аз съм добре. Тук няма нищо ново освен преди няколко дни малко хубаво време за гадната зима, която кой знае, кога ще приключи. Много съм заета в работата, но вечер разпускам с приятели. Чета една книга, която ми е много интересна. 
Ти какво правиш сега? Как е работата? Кога ще се видим? 
.....


Имам чувството, че все повече получавам и пращам подобни писма по електронната си поща. Хора, с които съм общувала интензивно в един период от живота ми и са имали място в сърцето ми, сега като че ли са се изчерпали емоционално и аз само поддържам контакт с носталгия по старото време. 

Имах преди години една приятелка, която редовно ми пишеше какво е времето в нейния щат на Америка и която не бях виждала повече от четири години. В писмата й - понякога и не много кратки, всичко беше наред. Тя се беше омъжила по любов за американец, беше завършила висшето си образование там в нелека специалност с мног награди и отличия, на снимките изглеждаше много щастлива и преди всичко беше адски отслабнала... Изобщо идилия! Не й завиждах, но бях щастлива за нея. Когато обаче си дойде след 5 години в България за кратко, се разбра, че нещата съвсем не са били това, в което се опитвала да ме накара да повярвам. Един неин въпрос няма да забравя :"Не ти ли направи впечатление, колко много пишех за времето?" Да, бях забелязала, но може би това трябваше да ме наведе на мисълта, че не всичко е толкова прекрасно като времето в Калифорния.

С годините ние се сближавахме и отдалечавахме, докато сега пак започнахме да си пишем непременно за времето, но сега не защото животът й не е интересен, а защото двете сме страшно различни. 

И си мисля, с колко хора не можем да задържим някогашните чувства? С колко стари приятели разменяме смо любезни реплики в писма или дори по телефона? С колко се срещаме, защото така трябва? Но какво всъщност трябва и на кого?

Радвам се, че приятелите, които виждам, са хората, с които искам да се срещам и с които имам какво да си кажа и то определено не е темата за времето. Имам такива, които са далеч, но писмата ни са изпълнени с информация за развиващия се и динамичен жив живот. И това е прекрасно! Защото това са приятели и така живеем заедно!

Не сте ли се замяли, с кого наистина можете спокойно да разговаряте без да се съобразявате, какво ще кажете и как ще го разбере? И дали тези хора се броят на пръстите на едната ви ръка?

Георги Христов, когото като ученичка харесвах, пееше "Не ми трябват много приятели. Стигат ми двама - трима." И с мен е така. И съм благодарна, че ги имам. 

мнг правилно!!

Taka si e- malko priqteli, no verni, e tova, koeto mu trqbva na chovek. I onezi, koito samo mrynkat i se oplakvat, trqbva da razbera, che priqteli se pazqt s vzaimno izslushvane i pomagane. Byrzo otsvirvam hora, koito smqtat, che svetyt se vyrti edinstveno okolo tqh. Mislq, che i tova e po temata?!