От няколко месеца се уговарях с една приятелка да се видим, като има път насам. Настройвах се, радвах се, планирах, как ще се видим, къде ще седнем на кафенце.... Не сме се виждали поне две години. Когато дойде денят, в който беше срещата ни, аз й звъннах и се разбрахме да се видим на следващия ден. На другия ден обаче всичко се обърка. Междувременно се беше случило нещо с плановете и се "видяхме" само по телефона. Бяхме все пак в един и същ град, нали? 

Така се сетих, че така се бях настроила да се видя с един познат преди няколко години. Той трябваше да идва към Пловдив, където живеех тогава и щяхме да се видим за малко. Пак планирането беше неуспешно. И с него успяхме да се "видим" по телефона.

И това ме наведе на мисълта - колко често се виждаме с приятелите си? Как поддържаме връзка?

Оказва се, че по-често си пишем съобщения, писма по електронната поща или се чуваме по телефона и то за малко. Личният контакт някак си ни убягва. Все не си стога времето...

Все времето ни е  виновно...

Оправдания....просто оправдания...

"Който иска, намира начин; Който не иска - намира извинение" са казали хората.

И времето минава...Остава едно тъжно, тежко усещане за вина, че е минало много време и е някак неудобно да звъннем. И продължаваме с угризенията. Става все по дълго разстоянието във времето и все така ни мъчи съвестта. И отсреща е така.Но защо се питам и аз като теб? Да се оставим ей така да ни обсеби отчуждението. И идва ден когато всички връзки се прекъсват. Мислим си: Ами те са си сменили номера, купили са си нов апартамент(значи и адреза не е същия) кофти!!!
Поздрави за поста!!!

пс: Има само един светъл лъч и той е ПЕЙО!!!

Next time! :)

ами те не се обаждат, защо аз да се натрапвам и защо все аз да звъня... мнг хора имат чувсттвото че все те подържат връзката със заобикалящите ги. Което понякога е странно и им пречи да запзят връзката...

Поздрав за блога

Така е и с мен понякога. И аз имам усещането, че аз се обаждам, аз търся, аз мисля... С някои приятели е така. И това понякога...само понякога дразни, повярвай ми. Понеже вече не е взаимно, разбираш ли?

защото същото може да си мисли този на който искаш да се обадиш, защото той може да си има проблеми и ти като не се чуваш с него не знаеш за тях(а по закона за приятелите, когато имаш нужда от тях те никога не се обаждат) понякога е гот, дори само да звънеш за едно "здрасти", защото ти си имал нужда от него а, а на дали на човека отсрреща ще му стане кофти за това че някой се е сетил за него :) поне аз така мисля. Нищо не струва на човек една усмивка, едно "здрасти", едно "довеиждане", когато аз ги казвам се чувам по-добре... просто понякога човек има страния навик да смята че "другият" трябва да го направи... а понякога това е грешно, поне според мен

хайде мнг се задълбах да филосовствам. Лека вечер