Няма човек, който да не се стреми към нещо – към по - добра професионална реализация, към благосъстояние, към лично щастие – т.е към по  - високи цели, с постигането на които да се почувства наистина удовлетворен.

Странно е, че българинът не се задоволява с постигане на лични цели или с изграждане на собствени стандарти. Ние винаги сме се стремили да подражаваме – на нечий език, на нечие чуждо становище, на нечие държавно устройство или друга, не наша култура. Отколешен е поривът ни да бъдем “европейци”. Оказва се, че в тази дума ние влагаме скрит тайнствен смисъл, който ни зарежда с желание и нова устойчивост.

Проследявайки по - отдавнашната ни, но и близката история, нашият поглед се приковава от едно хронично българско болестно състояние – ниското самочувствие. Тази вечно отворена и незарастваща наша рана се опитваме да излечим, като се наричаме с така желани титли – “европейци”.

Всячески въртим картата на света, за да може нашата малка страна да попадне с територията си в Европа, но тя все си стои на Балканския полуостров. Търсим корените на прадедите си пак на европейския континент, но там откриваме сведения, че произхождаме от Азия. Надяваме се да открием прилики във външния си вид, за да се сдобием с основание да се причислим към европейците, но българите си имаме леко ориенталска красота. Приобщаваме културата си към тази на стария континент, но тя предизвиква удивление у жителите му, защото е уникална и непозната за тях. Търсим къде да впишем темперамента си сред сдържания нрав на англичаните и прекалената предвидимост на германците. Нашият български синдром е нов и непонятен у тези народи.

Но дори да продължим да въртим световната география, докато наместим земята си в постоянно увеличаващите се граници на Европа; дори да открием стари сведения, че водим началото си от древни племена, населявали някога европейския континент; дори да не се различаваме видимо от европейците и даже да приближим нашата към тяхната култура; дори ако съумеем да укротим нрава си и влезем в руслото на европейската етикеция и ако заради всичко това придобием правото да закачим етикет на живота си с надпис “европеец”, това още дълго не означава, че сме такива.

Разбираема е причината, поради която европейците не се назовават сами “европейци”. Те държат да имат своята национална определеност. Те не се противопоставят на обединението на Европа, но настояват да индивидуалността си като народи. Европа няма едно лице – тя е многoлика, а в това е богатството й.

Ние можем да бъдем едно от нейните лица – ново, по своему красиво и уникално.

Не е необходимо да искаме да се обезличаваме, за да попаднем в калъпа на Европа. Нужно е само да запазим собствения си облик, за да се чувстваме горди да сме част от мозайката, наречена “европеец”.

Аз си мисля,че на обикновения българин хич не му дреме дали е "европеец" или не до там такъв.Типично по български,както се казва,важното е на мен да ми е добре.Ако за целта трябва да се влиза в Европа - няма проблем.За добро или за лошо,българският манталитет трудно ще бъде променен,даже и от "европейците".Иначе много интересно четиво и за самочувствието съм абсолютно съгласен.